Провокирана от една среща за обмяна на опит, организирана в Пловдив, реших да разгледам подробно сайта deteto.info и открих много интересни и полезни неща. Попаднах и на Вашата рубрика и реших да Ви помоля за помощ и съвет.
Здравейте!
Провокирана от една среща за обмяна на опит, организирана в Пловдив, реших да разгледам подробно сайта deteto.info и открих много интересни и полезни неща. Попаднах и на Вашата рубрика и реших да Ви помоля за помощ и съвет.
Вече съм доста притеснена и малко отчаяна относно емоционалното развитие на детето си.
Имам две момчета: на 1г. и 5мес. и на 3г. и 10мес. (имат разлика от 2г. и 5мес.). Аз съм в майчинство през цялото време и ги гледам и двамата, с помощта на бащата. Не намесваме баби, роднини и др. в отглеждането им. Разбира се, ходим си на гости, големият ми син започна да остава при баба си за ден-два, но аз не съм съгласна със свободата, която тя му позволява и гледам предимно аз да се грижа за децата.
Това, което ме притеснява, е изразяването на емоциите при големия ми син. Четох много за "детските истерии", за провокирането им, за това как трябва да се разговаря за всяко нещо, да се обяснява, да се правят опити за предотвратяване на истериите в зародиш, да се игнорира детето в някои случаи. Опитвам се да прилагам всичко това, но имам чувството, че нищо не се подобрява. Все едно моето дете е в постоянна истерия. За най-малкото нещо избухва, напъва се така, че вените му изпъкват и започват крясъци, "тръшкане" и т.н. Направо ме е страх да разговарям с него, страх ме е да му отговоря на въпрос, защото не знам кога ще го провокирам.
Вслушвам се в близките си, които смятат, че съм прекалено строга и забранявам много неща. Започнах да позволявам повече, да забранявам по-малко, но след всяко позволено нещо имам чувството, че той се окуражава да иска следващото нещо и пак навлизаме в омагьосания кръг.
С баща му имаме теория, че той е прекалено доминантен характер, иска постоянно да се налага, постоянно внимание да му се обръща, без да се съобразява с останалите членове на семейството. От друга страна, съпругът ми смята, че и аз съм с подобен характер и решението му е да прилагаме "win-win" стратегията. Аз съм съгласна с това, но вече съм толкова изморена от постоянното обсебване с искания, въпроси и т.н., че просто не успявам през минута-две да прилагам стратегии. Тоест трябва да съм в постоянно напрежение какво, кога и как да кажа и направя, за да не предизвикам бурна реакция. Имам чувството, че не ми остава време да се радвам и наслаждавам на моментите с него, защото трябва постоянно да се съобразявам с всяка моя дума, все едно съм на изпит.
Осъзнавам, че в голяма част от ситуациите аз съм провокаторът на "истериите". Държа толкова много на режима, добрите навици, дисциплината и възпитанието, че просто не мога да се отпусна и да "си затворя очите" дори за дреболиите, както ги нарича мъжът ми. Смятам, че ако аз не го уча на "правилните" неща и му давам това, което иска, няма да стане пълноценна самостоятелна личност, която да уважава личното пространство на другите.
Моля, посъветвайте ме как да се държа, за да "не му съсипя психиката" (както ми казват близките ми) и да го науча да концентрира емоциите си в правилната посока. Казват ми, че това е период, но доста важен за развитието на детето. И докато чакам да отмине, не трябва да бездействам, а да насочвам парвилните емоциите в различните ситуации, за да не развия у него едно поведение на отрицание на всичко и всички. Имам чувството, че детето ми не е щастливо с мен. Иска да ходи на детска градина, дори в събота и неделя. Иска да ходи и у баба си, защото тя му пуска игри на компютъра (а аз съм против и вкъщи не давам).
