Детето трудно общува с други хора. Когато това му се налага, то се опитва да се скрие зад вас и да избегне контакта. Като цяло изглежда по-пасивно и не взема дейно и пълноправно участие в игрите с другите деца.
Не отстоява желанията и вещите си. Склонно е да избяга, ако нещо не става, както то би искало, но не и да промени нещата. Не умее да започва разговор и не се присъединява към непозната детска компания. Ако това или част от него, е характерно за вашето мъниче, то вероятно става въпрос за срамежливо дете. В зависимост от степента, в която тези обстоятелства се проявяват, може да се говори за обикновена свенливост, дължаща се на малкото опит в общуването. Това не е кой знае какъв проблем и бързо би могъл да се преодолее. Освен това е характерна за повечето деца, които тепърва се включват в социалните отношения. Плахост и стеснителност, следствие на неувереност. Това, обикновено говори за липса на самочувствие и съответно е добре да се поработи върху самоувереността на детето. Има случаи, в които т.нар. срамежливост е твърде засилена до степен, че детето изглежда затворено, тъжно и неуверено в общуването си дори и с най-близките. Тогава е необходима допълнителна помощ от специалист.
Общоприето е на срамежливостта да не се гледа като на проблем, а напротив често дори е смятана за добродетел. Така е, защото се използва като синоним на скромен, но не винаги е само това. На практика, обаче срамежливостта в различните й форми и степени е малък или по-голям проблем. Дори, ако погледнем значението на думата буквално, ще видим, че то идва от срам. Въпросният срам, очевидно не е от нещо, което е направено и явно е свързан с друго – неувереност, ниско самочувствие и самооценка (срам от себе си), невъзможност за реакция. Всички тези характеристики говорят за наличие на проблем, който трябва да бъде разрешен още в зародиш. В противен случай детето ви ще се бори с последствията (малки или големи) занапред. Този проблем е като всеки друг и колкото по-рано се заемете с неговото отстраняване, толкова по-бързо и лесно ще го поправите.
Една от най-популярните тези е, че срамежливостта е продукт на негативно обстоятелство, преживяно от детето в процеса на общуване. Тази случка би могла да бъде дори съвсем дребна. Най-често е невъзможност за реакция (отговор) или пък обратното – срам от неподходящо изказване. Съответно малката или по-голяма травма се запечатват в съзнанието на детето и то може да носи този „товар” дълго време. Друга разпространена теория свързва срамежливостта с ниската самооценка и липсата на самочувствие. В тази ситуация детето се чувства в някакъв смисъл (и степен) недостойно и по-лошо ( по-малко умно, некрасиво, недобро). Разбира се, стеснителността може да бъде следствие и от много други неща. Едно от тях, безспорно са родителите. Техният пример неминуемо се отразява на малкото. Ако майката и таткото също не са от най-общителния и напорист тип хора, то това автоматично се предава и върху детето.
Срамежливост =неувереност=ниско самочувствие и самооценка=невъзможност за адекватна реакция
На първо място за този проблем трябва да се говори. Деликатният подход в подобни случаи е задължителен. Важно е да научите какво притеснява детето ви или поне да получите някакви насоки. Защото вероятно самият малчуган трудно ще може да формулира причините за безпокойството и плахостта си. Недейте да задавате въпроси „по принцип”. Конкретизирайте! Например: „Помниш ли като касиерката в магазина те попита как се казваш? Ти нищо не й отговори. Защо?”. Разбира се дори и в тази ситуация вероятно няма да получите задоволителен отговор, тъй като малкият срамежливко, в повечето случаи, няма да е наясно, на какво се дължи липсата на отговор. В такъв случай вашата реакция трябва да бъде спокойно разсъждаване над проблема и евентуалните му решения. Хубаво е да го направите така, че детето да се чувства съпричастно към този процес. Защото е важно да се усеща част от решението на проблема. Това ще го мотивира, а и ще му даде самочувствие.
Много често деца, които не са били на детска ясла или градина и почти не общуват с връстници, не умеят да се приобщават в група и се формират като срамежливи и плахи. Социализацията е важна и в този смисъл записването на детето в такова заведения може да спомогне за по-бързото справяне със свенливостта. Стимулирайте детето да опитва да се сприятелява. Предлагайте му готови модели, които да използва. Играйте ролеви игри. Упражнявайте конкретни ситуации и правете диалози по тях. Например: в магазина, на площадката, на гости и т.н. Включвайте реални случки от ежедневието. Давайте му възможност и то да измисля случки и да дава съвети за реплики. Трябва и много да говорите. Да си разказвате разни неща, по всякакъв начин да се стремите да общувате с детето. На по-късен етап можете да ги приложите в реални ситуации и след това да обсъждате какъв е резултатът и как се е получило. Този подход със сигурност е работещ, ако хванете проблема в началото и имате време и енергия да го изпълните. Защото определено изисква доста енергия.
Липсата на самочувствие и подценяването са основите на срамежливостта. За да се преборите с нея трябва да работите и върху изграждането на по-висока самооценка в детето. Научете го да използва силните си страни и да се гордее с тях, но не акцентирайте върху слабите! Например, ако детето не пее добре, недейте да му се подигравате. Това може да го травмира, предвид, че е по-свенливо. Във възрастта между една и три години е нормално да не му се удават, кой знае колко, изкуствата или спортът. Въпреки това вашата роля е да го стимулирате и да го насърчавате. Важно е също така да обръщате внимание на детето и заниманията му. Точно в тази крехка възраст, на ранното детство, малкото изгражда представата си към света, както и реакциите си към него. По това време започва и създаването на личността, а също и на представата за себе си. Съответно тогава се оформя и самочувствието. Периодът е важен и особен с това, че дава началото на важни психо-емоционални процеси и те са все още недоизградени и крехки. Което означава, че трябва да се внимава да не се нарани или обиди детето в този аспект. Самочувствието на малките върви ръка за ръка със самостоятелността. Като родители трябва да давате възможност за изява на малкото. Да го насърчавате да опитва само. Защото индивидуалните постижения, без помощ от друг (или с минимална, предвид, че говорим за мъници), носят усещане за успех и повишават самооценката. Най-важното от всичко, обаче остава обичта и емоционалната близост, която имате в семейството и която трябва да давате и на детето. Така то ще расте и ще се развива, стъпило здраво, на основата на безусловната любов.
