Баба ми е начален учител и ми е казвала, че стремежът й винаги е бил, да бъде безпристрастна в отношението си спрямо децата в класа. Искала е и да не се привързва много, защото е тъжно, когато те преминат в пети клас и тя трябва да започне отначало с „нови” деца. За първото е била много старателна, докато второто не й се е удавало изобщо.
Години след като завършат училище, нейни ученици са идвали да се видят с нея – срещи, за които си спомня с умиление. Замислих се по този въпрос, кои ученици се връщат да я видят? Отговорът – може би тези, към които е имала симпатия и тази симпатия е била взаимна. Защото и тя, като всички нас, е човешко същество, което си има своите несъвършенства. Едно от тях е това, че проявява предпочитанията си, в ситуации, в които е редно да постъпва безпристрастно. И тук не става въпрос за отношение, а за чувства. Тя просто не е могла да ги обича еднакво. А и не е логично, все пак те са много и така различни, всяко със своите индивидуални черти. В реална ситуация хората се срещат, „допадат си” и започват да се виждат по-често, защото заедно им е приятно. Но тази първоначална симпатия е в основата на зараждането на по-силни емоции – привързаност, обич, любов и т.н. Когато говорим за случайните срещи в живота ни всичко е наред. Но, ако обърнем темата към задължителните такива – със семейството, близките, роднините... Тогава става така, че нямаме право да обичаме по различен начин. А как така ни е забранено, като чувствата са нещо, с което не можем да се борим. Реално това, което държим под контрол са постъпките, понякога емоциите, но не и чувствата. Възможно ли е, предвид всичко, да не обичаме по еднакъв начин децата си? На този въпрос (доста труден и рядко задаван на глас) ще се опитаме да намерим отговори.
Ревността между децата се случва точно заради обичта и вниманието на родителя. Много често става така, че децата в семейството се съревновават за вниманието на родителите си. Малчуганите са крайни в позициите си, съответно и в изказванията си и вероятно вербализират тези свои страхове с директно обвинение към родителя: „Ти обичаш брат ми/ сестра ми повече от мен!”. Тази ревност е обичайна, но все пак е добре да й се обърне внимание, ако нещата се задълбочат. Но, ако това съперничество не е безпочвено? Тогава какво се случва с детето? Родителят виновен ли е? Може ли и трябва ли да го коригира по някакъв начин? Всички знаем историята, че сърцето на майката се удвоява, когато роди второ си дете и по този начин обичта й е еднаква спрямо малчуганите. Един вид поделена. Аз много обичам и аналогията със свещичката, от чийто пламък може да се взема много пъти, за да се палят други свещи, но тя не угасва. Чудя се, дали е така? Психолозите говорят за индивидуално отношение към двете деца, което е различно от обичта. Майката и бащата общуват по определен начин с всяко от децата си, защото те са различни личности и към тях се подхожда индивидуално, спрямо уникалните им качества, характеристики и т.н. В любовта различието не означава количество. Добре е да имаме това предвид. Опасенията на децата, че родителската любов е различна, вероятно провокират диференциране в тяхната обич към бъдещите им деца. Или точно обратното – огромен стремеж да няма подобно разграничение. И в двата случая това чувство намира отражение в собственото семейството на детето един ден.
Ревността е обезпокояващо чувство, тъй като детето не умее да се справя с такова силно усещане. Важното в случая е не, че детето изпитва ревност, което е естествено и нормално, а начинът, по който то я понася и се справя с нея. Изказването на чувството с думи намалява напрежението и помага силната емоция да бъде овладяна (“ Знам,че си ядосан сега, че ревнуваш, но няма да ти помогне, ако нараниш другия”). Ако ревността бъде приета, това ще успокои ситуацията и самото дете. Ревността има различни проявления. Понякога тя може да бъде прикрита и да бъде превърната в коренно противоположни реакции и поведения (прекалена загриженост), но може да предизвика униние у детето и апатия.
„Обичам ги еднакво, но по различен начин изразявам любовта си към тях.” – мнение на майка, наш читател
Неминуемо се стига и до реципрочния въпрос – дали обичаме еднакво родителите си? Всеки човек като дете на своите родители може сам да си зададе този въпрос, тогава ще установи, че ситуацията е много комплицирана и пак индивидуална. В много семейства до такава степен е залегнало убеждението, че любовта към децата е еднаква и съответно трябва родителите да се обичат еднакво, че малчуганите израстват с такава константа, която не подлежи на обсъждане. Повечето хора не успяват да изберат някой от родителите си като фаворит, именно заради това. Има и още нещо, когато коментираме чувствата на едно дете към родителите му все пак не трябва да пренебрегваме факта, че то вижда коренно различни модели в двамата. Бащата е в ролята на баща и към него се адресират и възприемат едни модели на поведение, а съответно към майката е съвсем различно. Реално не може да се направи сравнение между две коренно различни отношения, те функционират в напълно различен порядък. Тук става дума за възприемането на ролята на всеки един от родителите и вътрешното й приемане от детето. Разбира се, съществуват семейства, при които обстоятелствата са наложили детето да е по-близко, по-привързано и може би по-обичащо единия родител. Обикновено в тези случаи причините са обясними и обективни (напр. когато житейската ситуация на детето налага по-интензивна връзка с единия родител).
Еднозначен отговор на този въпрос няма. Всяко дете има своята индивидуалност. Дори и да се стараем да даваме по един и същи начин обич, грижи, отношение и т.н., не се получава. И не трябва да гледаме крайния резултат, защото той е НЕ – не даваме еднакво, защото това не е възможно на практика. Дори когато говорим за две бебета близнаци, те пак имат своите характерности и провокират различно внимание, емоции. Въпреки че, знаят това, много родители се обвиняват. Обвиняват се в това, че не успяват да дадат отношение, което всъщност не е постижимо, а толкова биха искали да са „перфектни“. Много често се обвиняват в несправедливост, чувстват се отговорни и виновни за преживяванията си и се стремят да „поправят“ това. В много случаи именно този опит да се „коригира“ отношението към двете (или повече) деца, води до изкуствен процес на общуване, до неестествено и подправено отношение, което децата усещат. И което ги обърква; кара ги да бъдат неискрени, защото приемат това за норма.
Отношението и любовта на родителите са различни и това зависи от степента и начина, по който майката или съответно бащата се припознават в децата си. Появява се един въпрос на подсъзнателно ниво „Колко от себе си виждам в дъщеря си/ сина си”. Има определени причини, които провокират това разграничение. Но тук не съществува правопропорционална зависимост между степента на разпознаваемост в детето и съответно обичта и отношението. Може приликата да е впечатляваща (както на физическо, така и на емоционално и поведенческо ниво) и именно това да е причината родителят да не толерира малчугана. Ако едно дете е било пренебрегвано като малко, то ставайки родител може да се разпознае както и в по-пасивното и склонно към фрустрации дете, така и в другото – по-динамично, това, което е център на внимание т.н. До голяма степен въпросното припознаване и „харесване” са напълно индивидуални и зависят от това дали познаваме и одобряваме себе си и съответно виждайки свои черти, дали това ще провокира положителна или отрицателна нагласа. В родителите, плод на подобно „делене” (вследствие на изживяната болка и разочарование в детството), могат да се проявят и двата модела (ако може да се каже, че са само два) – да повторят лошия опит на своите родители (на разделение между децата) и точно противоположния.
Една и съща майка не може да отгледа две деца по един и същ начин. Дори само факта, че жената на 20 е една, когато стане на 25, 30, 35...е съвсем друга. Променят се разбиранията й, мирогледът й, възможностите й, възприятията й, опита й – може да се каже, че почти всичко търпи изменения, под напора на времето. Да не говорим, че всеки човек се учи от грешките си и при втора и трета възможност се справя по-добре (в смисъла на това,че успява да се справи с тревогите си, не винаги, но поне стремежът е такъв).
Децата имат различен характер, затова и отношението към тях е различно. Детето, което намира начин да си извоюва повече внимание, защото е по-артистично или има просто дарбата да го прави, естествено е по-привилегировано в някои случаи. Другото, за да компенсира, има шанс да се превърне в лошото, точно защото това е неговият начин да привлича внимание. Така постепенно децата започват да се чувстват "делени". Има и друга зависимост – понякога майката (защото най-често борбата е за нейното внимание) е по-привързана към детето, което е по-слабо физически или психически и тя инстинктивно отвръща на това с по-голяма загриженост и внимание. Навремето е имало голямо разделение между децата на полов признак, в зависимост от това дали е момиче или момче. Момчетата са били значително по-предпочитани, тъй като те са смятани за продължители на рода и фактически наследници и пазители на някаква родова традиция. Разграничение се е случвало и на базата на поредност. Първородните са били привилегировани. Към настоящия момент тези модели не са продуктивни и постепенно отпадат, макар че все още се случват и подобни неща.
Майки споделят, че изпитват любов към децата си като цяло, а не към всяко едно от тях по отделно. Това е някаква събирателна любов, която звучи като приемливо решение. Не е ясно как се постига и доколко е рационална, но определено е задоволителен отговор на въпроса „Възможно ли е да обичаме еднакво децата си?”. Когато става дума за емоционално-психологическата страна на човека, тогава еднозначни отговори няма. Нищо не е само черно или само бяло, затова и трудно се дават съвети (рецепти). Защото всичко е в процента на сивото, а там вариантите са стотици. Целта на статията е по-скоро да поставим отправна точка, от която всеки сам (или с помощ) да открие своя начин да се разбере проблема.
