Свръхпротекцията е едно негативно последствие от вечното търсене на най-доброто за едно дете. Всеки родител иска и се стреми да даде най-доброто на своето дете, то да не страда и да бъде щастливо... Но страдането, това да имаш трудности и проблеми или полагането на усилия за нещо не означава, че детето не е щастливо. Нито пък липсата на тъга, трудности и борба за нещо означава, че детето непременно е щастливо.
По-голямата част от родителите в някои моменти са прекалявали с опеката над децата си. Това в известен смисъл може би е нещо естествено за всички. Лошото е, ако това е преобладаващата форма на възпитание през повечето време. Изследвания показват, че по-голямата част от семействата възприемат тази форма на възпитание. Родителите имат по-малко време за децата си, но ги пазят от всичко все повече и повече. Дали пък това не се случва, заради липсата на време, за да се оправдаем за това, защото изпитваме вина? Или пък дали липсата на време не ни прави по-несигурни и вследствие на това ни прави свръхпротектори. Някои родители пък например не са получавали нежността и вниманието, които са им били необходими в детството им и сега не искат да правят тази грешка със своите деца. Или пък обратното – били за възпитавани по този начин и сега го предават и на децата си.
По-голямата част от тези семейства не осъзнават в действителност, че упражняват свръхпротекция над децата си. Мислят си, че правят най-доброто възможно и заради това правят всички усилия, за да бъдат техните деца щастливи. Те се безпокоят като за определени ситуации, така и за това дали детето не е гладно, жадно, да не вземе да падне и да не се нарани, дали са си написали домашните, да не би да имат проблеми с приятелите или в училище и правят всичко възможно децата да не преминат през всички тези проблеми, тоест искат всичко да им спестят.
Но правейки всичко вместо тях и улеснявайки им толкова живота не е най-добрият начин да ги формираме като личности. Като цяло резултатът от една свръхопека е несигурността.
Но кога е най-подходящият момент да стимулираме силата у детето?
Още в ранното детство – децата са способни да правят много повече неща, отколкото си мислим. Те ни изненадват постоянно. Виждаме ги толкова мънички и смятаме, че са неспособни и беззащитни, но просто трябва да им дадем възможност да направят нещо, за да разберем, че всъщност могат много повече, отколкото си представяме.
Трябва да помагаме на децата да развиват стратегии, за да се изправят пред трудностите и възможните проблеми, които ще изникнат в живота им, а не да ги разрешаваме вместо тях. Можем да бъдем тяхна опора, на която да се облегнат, но те трябва да се научат да разрешават проблемите си сами и да бъдат отговорни.
Ще ги научим също и на умението да взимат решения като им даваме критерии и отговорности. Така впоследствие детето ще може без никаква помощ да взема своите решения.
Да се опитаме да стимулираме тяхната автономност и да им дадем известна свобода и отговорности, разбира се пропорционални на нивото им на зрялост. Така ще успеем да направим от тях независими и сигурни личности. Така те сами ще открият какви са техните възможности и ще претърпят успехи, което ще спомогне за повишаването на тяхното самоуважение.
Изискването на определени задължения, задачи и отговорности от децата не значи, че не им даваме достатъчно нежност и опора.
Авторитетът и безусловната любов са най-добрата формула, която ще гарантира щастието на нашето дете.
