В последно време немалко двойки са поставени пред въпроса, дали да осиновят дете. Пътят до тук, обикновено е започнал с планове, очаквания, надежди. Преминал през мечти, лекарски кабинети, диагнози, интервенции. Придружен с много разочарования, неуспехи, отчаяния.
В последно време немалко двойки са поставени пред въпроса, дали да осиновят дете. Пътят до тук, обикновено е започнал с планове, очаквания, надежди. Преминал през мечти, лекарски кабинети, диагнози, интервенции. Придружен с много разочарования, неуспехи, отчаяния. Идва момент, в който човек решава, че иска да сподели радостите на родителството, денят му да е придружен с емоциите и виталността на дете, независимо дали то ще е биологично или осиновено. За да не е всичко толкова гладко, човек се изправя и пред мнението на семейството, роднините, съседите, общността, за да стигне един ден и до това на учителката в детската градина, децата от училище, това на бъдещия партньор. Всичкият този болезнен опит, страхове, разочарования, стереотипи, обществени нагласи правят темата толкова тежка и болезнена.
А детето
Това са деца, всяко с различна история. Някои от тях са изоставени от майките си още в родилния дом. Бързо попадат в системата на институционалната грижа, документите им бавно биват придвижвани от институция до институция, докато дойде моментът, в който ще бъдат осиновени. Други от тях са живели известно време в семействата си. Често нежелани, пренебрегвани, изоставяни без нужните грижа, внимание, любов, докато не се намесят пак социалните и последва настаняване в институция и гореописаният път.
За да е политически коректно, може би трябва да отбележа желанието на държавата да осигури достатъчен брой и качествени приемни семейства, както и някои добри практики за временно настаняване на бебетата, преди да бъдат осиновени.
И все пак .... да се върнем към Решението
След като то е взето, уведомени са роднините, следва въпроса „Как? ... А-ха?!“ Кандидатите трябва да бъдат проучени, одобрени, за да бъдат вписани в регистър и да чакат. Тук естествено и логично си задават въпроса: „А онези майки, които изоставят децата си, някой проучва ли ги?“ - въпрос, често изпълнен с гняв, безсилие и яд към онази майка. Започват срещи, консултации със социални работници и психолози. Интересуват се от миналото, настоящето, планове за бъдещето. В добрия случай попадат на професионалисти с опит, които се стараят да ги подготвят за предстоящата промяна. А тази промяна е Стрес и Криза. Както за родителите, така и за детето. Добре е в тази ситуация да има някой , който да е насреща за подкрепа. Защото Децата са с история! Те носят личния си опит, навици, привързаности, загуби, емоции, настроения.
Е, преди голямото събитие има няколко предварителни срещи в дома, за опознаване и напасване. И все пак за един ден животът се променя. От днес вече си родител! ... на едно напълно непознато дете (защото на много от бебенцата, докато им се подготвят документите – стават малки дечица).
„Ама то кога се храни? С какво? Какво обича? Дали му е топло или пък студено? Защо сега не спи? Боледува ли? От какво? Добре ли е? Аз добър ли съм? Какво да правя? А, ако не ме слуша? Дали не се провалих?! Може би наистина не ставам за родител?!“ При такива въпроси е добре да се потърси помощ от някой, който да даде думи, обяснения, насоки.
След кризата на адаптацията идва следващият етап
„Кога и как да му/й кажа, че е осиновен/а? Дали знае, дали помни? Приела ли ме е като собствен/а майка/ баща? Достатъчно ли съм добър/а?“
Отговорите
А детето иска да знае, то просто иска да научи истината за себе си и собствената си история. Как да повярва на възрастните и да им се довери, когато майка му веднъж му казва, че е осиновено, а после, че го е родила в еди-коя си болница? Незнанието го обърква и напряга. На този етап то разпознава само една майка – тази, която се грижи за него. При някои по-големи деца, със спомени от дома (институцията), понякога стои въпросът: „Приеха ли ме за свое дете? Държах ли се достатъчно добре?“. Тази несигурност у децата води до високо ниво на тревожност – агресивно поведение, проблеми с вниманието и концентрацията, общо безпокойство, занижаване на успеха в училище, несправяне с учебния материал, заплахи, бягства. Понякога децата си измислят един фантазен свят в който да се крият. Свят на феи и принцеси. Но не могат да избягат от въпроса в ранна тинейджърска възраст – „Коя е биологичната ми майка и защо ме е оставила?“ и „Кой съм аз всъщност?“. Тези въпроси са придружени с много съмнения и фантазии – „Циганка ли е? Психично болна ли е? Много възрасна ли е била? Или млада и неопитна? А може би изнасилена? Какъв съм аз – българин или циганин, здрав ли съм или психично обременен? Към какви болести съм предразположен? Какви мъже/жени харесвам?“. Всичко това с много, много съмнения и тревожност от непознаване на истината за лично изминатия път. Какво може да помогне на семейството да преживее по-леко през тези етапи? Думите!? Когато хората са честни и откровени един с друг, когато няма теми табу, срам от личната история и преживяната болка, тогава семейството ще е Семейство и членовете му ще са свързани по онзи здрав и неподправен начин, изграден с много любов, търпение, доверие, упоритост и вяра, за да се събуят една сутрин и да разберат, че всичко е Истина. Че семейството е истинско и то се е случило такова, каквото сами са го създали и съградили.
Автор на материала е Лиляна Тръпчева, психолог, www.psinspiration.com
