Интервю с проф. Ваня Матанова Професор Ваня Матанов а е директор на магистърска програма по клинична и консултативна психология и рък оводител на катедра Психология къ м СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”, главен редактор на сп. „Клинична и консултативна психология”, член е на редколегията на списание „Психосоматична медицина” и на борда на директорите на „Карин Дом”. Член е на престижни наши и международни професионални организации. Професор Матанова е председател на Бъ лгарската асоциация по дислексия, председател на българската асоциация по клинична и консултативна психология, автор е на над 100 научни статии и съобщения, публикувани в реномирани научни списания, както и на 5 монографии – „Диагностика на деца с комуникативни нарушения”, „Дислексия”, „Психология на аномалното развитие”, „Аутизмът – диференциална диагноза” и „Привързаност – развитие и нарушения”.
Интервю с проф. Ваня Матанова
Професор Ваня Матанов а е директор на магистърска програма по клинична и консултативна психология и рък оводител на катедра Психология къ м СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”, главен редактор на сп. „Клинична и консултативна психология”, член е на
редколегията на списание „Психосоматична медицина” и на борда на директорите на „Карин Дом”. Член е на престижни наши и международни професионални организации. Професор Матанова е председател на Българската асоциация по дислексия, председател на българската асоциация по клинична и консултативна психология, автор е на над 100
научни статии и съобщения, публикувани в реномирани научни списания, както и на 5 монографии – „Диагностика на деца с комуникативни нарушения”, „Дислексия”, „Психология на аномалното развитие”, „Аутизмът – диференциална диагноза” и „Привързаност – развитие и нарушения”.
Какво представлява дислексията?
Дислексията на развитието е нарушение, което се среща в детската възраст и означава трудности в преработката на лингвистичен тип информация, което води до някакви затруднение в овладяването на уменията за грамотност (базовите училищни умения) – писане, четене, смятане, пространствено-времева ориентация, като могат да бъдат засегнати и музикалните и организационни умения на детето. Не
е задължително всички тези фактори да са налични. Може да има комбинация от няколко, като едното да е водещо, а останалите по-малко изразени. Като цяло дислексията се характеризира с трудности в овладяване на училищните умения.
Кога и как се установява?
Ще разделя въпроса на две. Как се установява в България и какви са добрите практики по света? Има ранни предиктори за това нарушение. В България, в детските градини, не се обръща внимание на тези ранни показатели. Битува мнението, че това е нарушение, което е
свързано със съзряването и съответно след като детето порасне, затрудненията ще отпаднат. Така то преминава в училище. Още от първите часове в училище прави впечатление, че неща, с които другите деца се справят успешно, за дете с дислексия водят до затруднение. Например звуковият анализ, изписването, преносът на модел (преписването от дъска), идентификацията на букви, смятането до 10 и т.н. Всичките тези уж елементарни за всеки първокласник
умения затрудняват децата с дислексия. Но отново се върви по това очакване, че детето ще израсне тези трудности. Това са фактори, които много бавят диагностицирането. В България общо взето установяването се случва около 3-ти, 4-ти клас, което е късно,
защото детето освен, че изостава с овладяването на училищните умения, започва да има и емоционални, социални, поведенчески и когнитивни нарушения. Поставено в такава ситуация детето
с дислексия е неуспяващо в годините, в които успехът в училище е много важен. Тази ниска самооценка го води до „странни” поведенчески модели, които ще привлекат към него внимание. Защото през успеха това внимание не може да бъде привлечено. В добрите практики
(по света) се търсят т. нар. ранни предиктори. Те биха могли да се забележат още в ранното детство (0-3 г.). Това са късното моторно развитие (умения за ходене, тичане, скачане, качване, слизане
или т. нар. обща моторика) и забавяне във фината моторика (волевите движения на пръстите и артикулационния апарат). Когато едно дете има трудности и забавяне с фината и общата моторика, това води до забавяне и в други сфери на функциониране, най-вече в когнитивната. Защото чрез тези моторни умения детето опознава света и формира представи и възприятия, а оттам се формира мисленето. Други подобни сигнали, които е добре да се наблюдават са невъзможност да се храни само, да се облича, трудност във връзване и развързване на връзки и т. н. Всичко това има отношение към появата на говора и до когнитивното развитието. Ако детето не бъде оставено да стимулира тези умения – то няма да успее с адаптацията. Българските родители много често са хиперпротективни – събличат, обличат, хранят и т.н. до много късна
възраст децата. Отчитам това като грижа, но не като добра грижа. Защото добрата грижа осигурява правилното развитие на детето, а тази го възпрепятства. Другите сигнали са свързани с езиковото развитие. И тук има много сигнали, но и ниска информираност. Не
знам от къде идва тази заблуда, но много педиатри дават безумната препоръка: „Чакайте до 3 години да проговори. Не е проблем, ако не говори до тогава”. Това не е вярно – проблем е. Нормата за
развитие на езиковата система е широка, но все пак още във възрастта 1.6 г. – 2 г. трябва да се появят първите думи. Липсващата езикова система няма как да не укаже влияние върху другите системи. Ако езиковата система не се е появила, детето я замества с друга. Това
са невербални, паралингвистични, могат да бъдат и поведенчески методи за комуникация. Много често родителите ми казват – „То не говори и е много агресивно” – това е така, защото хапането,
щипането, бутането също са средства за комуникация, които заместват липсващата вербална такава. Моят призив е едно дете, което има забавяне да бъде консултирано възможно най-рано. Няма
вариант да не говори и всичко друго да е наред. Затрудненията в моторната и езиковата система могат да се демонстрират още в детската градина като нежелание да рисува, отказ от групови
занимания. На базата на тези трудности ще се появят и други проблеми, свързани със социалните компетенции. Ако се установят тези ранни предиктори се дава основание да се включи детето в
програма, която да е като превенция на дислексията.
Как се диагностицира дислексията?
Наличието на дислексия се установява чрез батерия от тестове. За да се постави такава диагноза трябва да се изключат нарушения в интелектуалното развитие. Включва се тест за интелектуално развитие, тест за когнитивни способности, тест за училищни умения.
Всяко едно етикетиране в детската възраст е много погрешно, защото носи последствия за децата. Не е възможно да се установи дислексия, само ако се направи диктовка на детето или го накарате да прочете нещо. За да се постави такава диагноза трябва да има висок интелект (над средния), трябва да няма сензорни нарушения, трябва да е обучавано адекватно и да е било в подходяща среда, колкото и широко да е това понятие. Това етикетиране е много опасно и не бива да се прави в ранна възраст. Защото в този период развитието е много динамично и никой не е застрахован от грешки, а от друга страна дислексията звучи медицински. Децата започват да се чувстват и държат като болни и понякога се получава спекулация с това. Детето приема, че не може да се справи и не прави опити да преодолее трудностите.
Как се адаптира образователният процес към децата с дислексия?
За съжаление в нормативните документи на образователното, здравното и социалното министерства никъде не се среща думата дислексия. Тя попада в групата на имащите специални образователни потребности, което не е правилно, защото там са и слепите и
глухите и умствено изостанали и епилепсиците и т.н. Съответно всичките адаптирания са на базата на останалите заболявания в групата, които изискват редуциране на програми, излизане
от часовете и т.н. А за дислексиците това не е нужно. Дислексията би трябвало да бъде обособена самостоятелно. Добрите практики предполагат удължено време, друг шрифт, индивидуални инструкции, т.е. елементарни неща, които биха могли да повлияят, без това
да бъде кой знае какъв допълнителен ангажимент. В момента има работна група към МОН , която разработва стандартите, за диагностика на дислексия и за приспособяване на програмата в училищата. Преди година МОН прие улесняващи процедури по отношение на изпитванията и матурите – удължено време, по-голям шрифт, личен асистент, който да обяснява условията.
Какви специалисти установяват дислексията?
Дислексията не може да бъде установена от един специалист. В Института за детско психично здраве и развитие аз въведох екипното диагностициране от психолог, логопед, невролог, а ако има
нужда от психиатър и той се намесва. Също имаме и социален работник, който установява каква е средата на детето в училище и вкъщи. За мен това е единственият правилен подход. Не може само логопед да постави диагноза, тъй като дислексията не засяга само речевите възможности.
Какво бихте посъветвали родителите на деца с дислексия
или съмнение за такава?
Терминът дислексия звучи много медицински и често плаши. На родителите трябва много добре да им бъде обяснено какво състояние е дислексията. Родителят трябва да бъде котерапевт и да бъде напълно наясно с реалните възможности на терапията. Ако нашите усилия не бъдат подкрепени от родителите и учителите резултатите няма как да са оптимални. Родителите трябва да знаят, че по конвенционалния начин, по който другите деца овладяват дадено умение, тяхното
няма да може и да търсят алтернативни варианти. Често давам примера с дете, което има зрителна агнозия те виждат добре, но не различават близки по графика букви (п и т – ръкописно). Ако накарате едно такова дете да напише 100 пъти буквите, с цел да ги научи, то ще ги изпише грешно, защото просто така ги вижда. Няма смисъл по този начин да се
обучава – зрителният канал явно в този случай не действа и съответно трябва да се потърси алтернативен – слухов, тактилен (чрез допир) или друг. След като родителите видят реалните резултати от заобиколния начин на възприемане на детето, те са стимулирани да търсят подобни методи. Положителните промени стават бавно, особено когато дислексията е установена в много късна възраст (4-ти, 5-ти клас). Тогава е много сложно, защото трябва да работим по първичната симптоматика, свързана с трудната обработка на първичните
стимули, трябва да работим и по коригиране на грешно възприетите методи и едва след това да започнем с вторичната симптоматика, която е свързана с емоционално-когнитивните възприятия. Много често съветваме учителите да оценяват усилията, а не постиженията.
Защото тези деца наистина полагат много усилия и когато видят, че независимо от труда резултатът е еднакъв – ниска оценка – те се демотивират и се отказват да опитват. Много често се случва и да намразват училището.
Учителите информирани ли са какъв е адекватният начин за реагиране при съмнения за дислексия?
Проведохме такива обучения из всички училища в България. На съвсем достъпен език им беше обяснено какви сигнали да търсят и при какви обстоятелства да насочват семействата към специалисти. Те имат и тестове, с които могат да установяват при кои деца е добре да бъде направена подобна консултация. Опасявам се, че учителите не приемат
проблема много присърце, считайки, че не е тяхна работа.
Разкажете ни за Института за детско психично здраве и развитие!
Институтът наскоро чества първата си година. Открит е с подкрепата на Vivacom. Това е място, където се работи с деца от 3 до 18-годишна възраст, които имат проблеми с развитието. По-голямата част са с установена дислексия, но има и други – има деца с нарушение в развитието, с говорни нарушения, деца с проблеми от аутистичния спектър. Това, което отличава нашия от другите подобни центрове е,
че имаме и обучителна и изследователска дейност. Правим обучения на вече завършили специалисти по отношение на новостите в различните области. Освен това институтът има и чисто изследователска дейност. Опитваме се да бъдем база за научни разработки.
